„Такава каквато бях,такава каквато
никога повече няма да бъда.
Там където бях,там преди сто лета...”
Дали от настъпващата зима или от променливото време, напоследък все по-често детето в мен се събужда и яхва една огромна приливна вълна от спомени....
Напук на забързания живот, който се опитва да ме погълне в
едно торнадо от хора ,червени светофари, работа, дете и домашни задължения...
Напоследък все по-често, едно момиче на 27 отчаянo човърка, пренарежда и връща лентата назад...
Толкова слънца изгаснаха от тогава ,толкова хора вече ги няма
и нищо не е на мястото си, а моите спомени изплуват все
същите....топли, изпълнени с много любов и най-вече с истински хора...
Затварям очи и се връщам там, във времето, когато бях
дете... Малки разкривени улички, непретенциозни къщички сгушени една в
друга, пушещи комини и лай на хорски кучета. По онова време хората бяха някак
близки, съседите бяха почти роднини. Малките дворчета бяха пълни с дръвчета, цветя
и задължително малка зеленчукова градина, в която бабите човъркаха до късно
вечер.Лятно време ние децата от махалата играехме докато се мръкне на народна топка,федербал,жмичка,стражари и апаши... Беше тихо, коли почти нямаше, улиците бяха наши и ние
бяхме техните господари... Почти във всеки двор имаше лоза а под нея маса ,на
която семействата ни вечеряха или просто тихо си приказваха, тези разговори
разбира се задължително минаваха под акомпанимента на кучешки лай. Моята баба готви най-вкусно (да,знам ,че и вашите )
Никога няма да забравя какви летни манджи спретваше : печени чушки със сирене и
доматен сос,тиквички с копър,таратор и още много други вкусотии... и до днес
всичко приготвено от баба си остава деликатес за мен! Един от най-милите ми спомени е по времето на летните
ваканции. Ставах преди всички, отивах и се сгушвах в топлото легло на баба а до него на етажерката имаше
радио точка, по която всяка сутрин един глас ,който помня и до днес ,разказваше приказка,която аз слушах притихнала до баба без да смея да мигна. След това баба ставаше и
правеше вкусни пухкави мекици с мед и чай
от липа, който сама събираше ... После се захващаше с домакинска работа а аз с
игри...понякога дори надвивах и играехме на „ продавачка” ...слагах един стол и
през отвора му продавах какво ли не а баба купуваше и плащаше с хартиени
пари, които старателно бях нарисувала J Всичко беше толкова простичко, нямаше го
всичкия кич, който ни заобикаля ,всички
ненужни вещи....млякото беше в стъклени буркани без шарени етикети ,но за
сметка на това си беше сто процента истинско а не като днешното...сега като ,че
ли наблягаме повече на опаковките
,отколкото на качеството.... ( последното важи както за продуктите ,така и за
хората) Но да се върнем пак там... Всеки който ме познава знае,че от всички сезони най-любимият ми е зимата...Ах,какви зимни
спомени имам.... Бяхме превърнали улицата в ледена пързалка. Кой с шейна,кой с найлон,що сняг сме изяли :–) Прибирахме се мокри
до кости с премръзнали до червено ръце, бършехме сополи ,но кой можеше да ни
спре? Коледа нямаше, но с какво нетърпение чакахме новата година. Това си беше празник с главно "П " ! Все още помня тази атмосфера, мама и баба ставаха много рано и се започваше
едно суетене покрай печката. Баба правеше вита баница с пара и тиквеник с домашно точени кори ( и до
днес не съм яла по-вкусен! ) Кухнята миришеше на мамината баклава с много сироп и орехи , печено месо и
портокали ... Аз обичах да прекарвам това време седейки до голямата елха, гледах
проблясъците на шарените стъклени играчки и се чудех какво ли ще ми донесе Дядо Мраз (тогава нямаше Дядо Коледа) Вечерта
у дома идваха роднини, започваха едни сладки приказки, песни и хора до
сутринта.... На другия ден улиците бяха пусти като след война ,само тук там
някой ранобуденик чистеше сняг от двора или от колата си ... Възрастните се
поздравяваха с „За много години”,което
тогава аз изобщо не разбирах...След празниците нямах търпение да се върна на
детска градина,точно там са други от най-хубавите ми спомени...Още помня
миризмата на салона, слънцето през прозореца, другарката с акордеона, около която
нареждахме кръг от малки червени столчета и
пеехме песнички. Сутрин правехме гимнастика а преди обед ни извеждаха на двора, където
се улисвахме в игри. Точно в тази градина съм яла най-вкусните кюфтета със
сос, с които е свързана днешната рецепта. Нямам идея кой ги
приготвяше,спомням си само ,че пристигаха от първите етажи по нещо като малък асансьор в кухнята ,сервираха
ни ги в алуминиеви купички и винаги исках допълнително...
Днес реших да приготвя точно такива кюфтенца със сос и за
моето дете, въпреки ,че моите са свързани с такова до болка скъпо ми минало и
едва дали и се сториха толкова
величествени колкото на мен, но мисля,че все пак ги хареса....
Ето я и рецептата :
Продукти:
- 500 г кайма
- 1 кафена чаша ориз
- 1 белтък
- черен пипер
- магданоз
- 2-3 с. л. брашно за овалване
- 1-2 глави стар лук
- 1-2 картофа
- морков (по желание)
- 3 с.л. масло
- 3 с.л. с куп брашно
- сол (на вкус)
- дафинов лист (по желание)
Начин на приготвяне:
Каймата се омесва много добре със солта, черения пипер, ситно нарязания лук , белтъка и ориза. Оформят се кюфтета (излизат около 13-15бр.) В тенджера с 1,5 л. подсолена вода, варим нарязаните на дребно лук, картоф и морков. След омекването на зеленчуците, във врящия бульон пускаме оформените кюфтенца, оваляни в брашно. Варят се около 20 минути, изваждат се, бульона се пасира. В удобен съд се загрява маслото и в него се запържва за кратко брашното , постепенно се добавя бульона и се разбърква. Добавя се солта, черения пипер и дафиновия лист. Ако соса ви се получи малко по гъст, може да добавите малко топла вода или прясно мляко за да го разредите. Накрая връщате кюфтенцата в соса и варите още 5-6 минути.
Казват ,че споменът разказва за това,което живота никога не връща ( за жалост) затова живейте така,че когато се връщате назад спомените да ви носят само хубави емоции и малко тъга може би.....
Тук някъде авторката на статията се разчувства и се загуби в спомени, носталгия и познатия вкус на кюфтенца със сос придружени с чаша бяло вино...
